Урок за начинаещи в световния дебат

Разбирате ли защо световно известни икономисти, включително носители на Нобелови награди, са на противоположни мнения в дебата за пакета за стимулиране на икономиката и какво трябва да се прави за рецесията? Не само американците, но и хората навсякъде са объркани, най-вече защото икономистите, които пишат и говорят какво трябва да се прави, имат такива големи разногласия.

Има две основни идеологически школи. Едната група е под широкия чадър на икономистите от школата на Чикаго или Австрия, които са повлияни от ученията на Фридрих Хайек (1899-1992) и Милтън Фрийдман (1903-2007). Членовете на другата група са общо познати като Кейнсианци, които възприемат много от ученията на Джон Мейнард Кейнс (1883-1946) и неговите последователи.

Рецесиите/депресиите са обикновено резултат от прекаленото увеличение на кредита и/или инфлация, най-често причинени от централните банки (например, Фед в САЩ). Главната причина за текущия спад беше спекулативния балон на недвижими имоти в САЩ, Великобритания и много други страни, балон, който се разви, защото прекалено много пари се вливаха в недвижими имоти, съчетано с разхлабване на кредитните стандарти.

Икономистите от Чикагската/Австрийската школа правилно отбелязват, че веднага след като Централната банка спре излишните пари и създаването на кредит, свободният пазар ще се коригира сам като позволи на цената на надценени активи (напр. имоти в текущата рецесия) да падне до равновесно ниво, където търсенето и предлагането ще се срещнат и икономиката ще започне отново да расте. Техните съвети обикновено се основават на сравнително пасивна роля на правителството. Тя би могла да включва намаляването на високи нива на данъците върху труд и капитал, които са намалили стимулите за работа, спестяване и инвестиция, и някакво увеличение на обществената мрежа за сигурност, която да снабди със спешна помощ семействата на тези, които са изгубили работата си и т.н.

Кейнсианските икономисти правилно твърдят, че по време на рецесия инвестициите и харченето от индивиди и бизнеси са под нивата необходими за пълна заетост. Тяхното решение е да се увеличи харченето на правителството, за да се компенсира намаляването на частното харчене.

Чикагските/Австрийските икономисти правилно ще твърдят, че всяко увеличение на правителствените харчения ще трябва в крайна сметка да бъде платено от по-високи сегашни или бъдещи данъци, или инфлация (което намалява стойността на парите). Кейнсианците ще отговорят, че ако има неизползван труд и капитал, и ако правителството може да използва този трудов и капиталов излишък, БВП и данъчната основа ще бъдат по-големи. Освен това, ползите от увеличената заетост и по-високите приходи от данъци може да надвишат дългосрочните разходи (а именно, човешките разходи от безработица) на чакането, докато бизнес цикълът се поправи естествено.

На теория, ако увеличеното харчене на правителството е използвано само за проекти, в които ползите от действието надвишават разходите от допълнителната инфлация и данъчната тежест, Кейнсианците настояват, че повече харчене е полезно. (През 30-те години се е твърдяло от много хора, че дори правителството да наема хора само за да изкопават дупки и после да ги запълват, икономиката ще се подобри. Повечето съвременни Кейнсианци вече не подкрепят подобни прахоснически действия, които явно не работят).

Кейнсианците имат няколко проблема в прилагането на тяхната теория в практическа политика, особено в демократични страни. Те трябва да определят правилния размер на допълнително харчене (колко „стимул" трябва) и после да го похарчат в ранните стадии на рецесията. Опитът е доказал, че повечето допълнително правителствено харчене се случва в късните етапи на рецесията, или даже след като рецесията е свършила.

Това единствено засилва инфлационния натиск, който обикновено се формира след като икономическата активност се вдигне. Друг проблем е това, което икономистите считат за желано увеличение в харченето - тези сфери, които спазват разумни стандарти за разходи и ползи. Те често са доста по-различни от проектите, за които политиците обикновено искат да похарчат пари (възстановяването на футболни стадиони и увеличаването на заплатите на работници, членуващи в синдикати - двете, от които са включени в новия закон за стимулиране).

Много икономисти, които приемат основния Кейнсиански аргумент за използването на труд и капитал, въпреки това бяха против закона за стимулиране, които току-що мина през Конгреса на САЩ, защото много от харченето ще е прахосническо или даже разрушително, като намалява стимулите за продуктивна икономическа активност.

Финансовият свят в днешно време е глобализиран. В последните години САЩ зависеше от Китай, Япония и богатите на петрол страни за купуването на голяма част от дълга й, дължащ се на харчене в дефицит. Това помогна на лихвените проценти да останат ниски и улесни Фед да контролира инфлацията без да ощетява ръста на заетостта. Политиците имаха най-доброто от всички възможни светове: ниска инфлация и пълна заетост като в същото време възможността да увеличат правителствените харчове.

Сега, когато Китай, Япония и основните производители на петрол печелят по-малко долари, които да реинвестират в САЩ, съчетано с факта, че много правителства по света започнаха „стимулиране" и предлагат много повече дълг, въпросът е „Кой ще купи всичкия този нов дълг?" Докато има пренасочване на инвестиции от бизнеса и рисков капитал към държавни ценни книжа, икономическият ръст ще е бавен. Докато централните банки са купувачите от последна инстанция (на държавните ценни книжа), допълнително печатане на пари ще създава инфлация.

Бавен ръст и висока инфлация е познато като „стагфлация", която САЩ изпита в късните 70 години. Кейнсианците нямат разрешение на тази дилема. Чикагската/Австрийската школа имат, но приспособяването е болезнено преди идването на зората. Маргарет Тачър и Роналд Рейгън се изправиха пред предизвикателството преди четвърт век. Има ли такива смели лидери днес?

Автор: Ричард Ран**, Урок за начинаещи в световния дебат*

--------------------------

* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в сряда, 25 февруари 2009 година. Оригиналният текст е достъпен тук . Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Велин Пеев, стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Институте за глобален икономически растеж.

ИПИ „Преглед на стопанската политика”

Бр. 415

 
Публикувана 27 Февруари 2009 г. 15:02:27
 



Новини

18 Октомври 2017
Представяне на "Глобалните икономически тенденции, перспективите за отношенията Япония-ЕС и значението им за България" - 24 октомври 2017г, София
още...
18 Октомври 2017
Семинар за възможности за кандидатстване по „Хоризонт 2020"
още...
17 Октомври 2017
Икономиката на Камбоджа - презентация в БТПП, 23 октомври 2017
още...
17 Октомври 2017
Шести бизнес форум Европейски съюз - Африка
още...
17 Октомври 2017
Бизнес делегация с провеждане на бизнес форум в гр. Рияд, Кралство Саудитска Арабия
още...

Още новини